Можем да си мислим света като органично продължение и придатък на човека и да игнорираме всичко без социална интерпретация. Какво става обаче когато игнорираме човек? Защо го правим? Той е станал непоносим за нас. Всичко между хората е протокол и общуване и щом не се понасяме, значи някой е нарушил протокола. С думите на един равин - не чакайте наказанието като нещо свише, а като логично следствие на поведението си. Не, че не вярваме на мирозданието и създателя за това, че може да ни накаже в лично качество и с цялата си строгост, просто не виждаме основание защо това трябва да е прекомерно при съвършенството на света в който живеем. И в двата случая не би следвало да очакваме нещо в повече като наказание което трябва да се изстрада. Но всеки човек е наша проекция, понеже ползваме общ протокол и щом искаме да го накажем, ние наказваме и себе си. Игнорираме го, защото сме игнорирали себе си. Счупили сме първо нашия вътрешен протокол. Понасяли сме поведение недопустимо за нас - кой е правил това - ами ние, като сме приели общуване по протокола. Т.е. ние наказваме себе си като игнорираме даден човек за поведение които самите ние сме извършили. Ядът е наказанието което даваме на себе си, за това, че някой се е държал зле с нас, като резултат на нашето лошо поведение. Плащаме с реализацията на яда си. Така можем да мислим общуването със всеки човек като едно рефлексивно затваряне и вглъбяване в самите нас, едно огледало с което си говорим с малко по-друго отражение от нашето. Имаме, за съжаление, добро осезание за острите чужди реакции, но не така лесно забелязваме компромисите които допускаме със самите себе си. А това което ще получим отсреща е отражение именно на тези вътрешни, не така добре развити възприятия, които се трупат, насищат и не са свикнали да правят лесно връзка между събитията в тях и околната среда. Острата ми реакция спрямо някого е наситен праг на 100 други остри реакции спрямо мен на които не съм дал изява и на които не съм реагирал подходящо. Това е моята грешка, това е компромисът ми. Вместо 100 малки битки, аз съм избрал една голяма война и то грешната. Игнорирал съм себе си 100 пъти и съм във война, защото противникът е имал неблагоразумието да е на грешното място, в грешното време. Така показахме, че грешките не са хора, а събития след които се чупи протокола. Емоционални избори, резултат от грешно общуване със самите нас. Провалът е отложен и преиначен компромис със самите нас. Интересното е, че нещата се случват по два пъти. Веднъж настъпва вътрешното ни усещане, то по сложен начин се таи у нас, но поражда реакция по някакъв начин. След това чакаме отговор отвън който може да породи същото усещане. Имали сме време за реакция и това, че усещането се повтаря изглежда зависи в голяма степен от нас, привлечени сме от него. Събитие и усещане които се повтарят, означават нещо важно заслужаващо реакция и внимание.

Как звучи рефлексивното затваряне:
– Този мой образ и проекция с който общувам, предизвиква лоши чувства у мен. Не се харесвам в това огледало. Със всичките поуки от видяното, аз ще си дам почивка, за да се подобря спрямо това огледало. Ще свърша моята работа, пък дано се чувствам добре като се видим пак. За мен това е важно, защото това което виждам съм все пак аз. Време за приемане или време за промяна.

Това е една нужна деперсонификация поради очевидната трудност при общуването или упражняването на дадено занятие. Горният монолог може да се прочете и със занятие на ум. Занятието елиминира чуждия фактор и така сме едно на едно със себе си.

Solid Base - Mirror, mirror