Попитаха ме за отношението ми спрямо изневярата. В няколко поста стана дума за компромисите които правим със себе си, за несигурността и колебанието, за вярността. Ясно е, че от нас зависи дали допускаме дадено поведение, но особеното е, че това което ни се случва с другите хора, вече се е случило в нас самите. Тази изневяра на някого спрямо мен, аз вече съм я направил със себе си. Това е тази особеност на събитията, че се повтарят - първо в нас, после с този около нас. Това е като предупреждение, ако имаме фина достатъчно сетивност какво се случва в нас. Не трябва да злоупотребяваме със себе си, защото друг ще пострада или ние ще страдаме двойно. Не е добре когато упорстваме дълго време в нещо което е компромис за нас, защото това е инерция която иска време да утихне и да се уравновеси. В личната ми история една болезнена изневяра спрямо мен която много страдах, се оказа, че не е по-голяма от изневярата ми спрямо мен самия когато се наложи да напусна родното място, за да уча в София. Тя е нейно следствие. Аз вече си бях изневерил. Какво да очаквам от другите? Двойно страдание което се опитва да вразуми. Когато упорстваме, нещата се повтарят. Нещо умира в нас след изневяра. Ние гледаме да отделим от себе си това влияние. Режем от себе си, за да оцелеем все пак. Трудно е, защото говорим за собствени вътрешности, нещо което е било в нас. Министерство на вътрешните работи. Това е престъпление.