Какво
Можете ли да обичате самия процес,
без да получавате резултата от него?
Това ми се е случвало безброй пъти на работа когато трябва да оставя мой код и проект на клиента. Човек в началото се привързва към работата си и резултата от нея, но след време вижда, че това което се цени и е важно са уменията. Това което ми харесва е, че съм оставил качествен код след себе си, а не както беше в началото. Освен кода който е тленен, се научих и да оставям по-добро впечатление. Това пак е парадокс, но човек получава резултат и следствието едва когато се откаже от тях. Това е апел за рефлексия и отказване от следствието. Резултатът е самоцел която е награда с която се преяжда и която може да спира причините за нещата. Въпросът е – можем ли да правим каквото правим, заради самото нещо, а не заради облагите от това? Самият процес и механиката на нещата е важно дали ни харесват. Дали ще правим същото, в случай, че ни лишат от наградата? Или още по-силно – от всички неща като махнем наградата, на кое ще се спрем като любимо занимание? Истината е, че ще се спрем на нещо което е най-близо до нас. Какво правиш? Най-доброто. А това най-добро за теб, ти ли си? Най-вероятно не си. Още. Може би. Пример за обичане на следствие извън нас и прехласване което не е все още постигнато. Но това най-добро за нас е постижимо като процес по намиране на себе си който поради вакуума без следствие и награда е неизбежен. Сбъдване по неизбежност. Премахнали са за нас следствието и не ни дават да работим, защото нямаме право на избор. Така имаме право само на действие без избор, без работа. Питат ни с една дума, какво обичаш да правиш? Какво обичаш в себе си? Това другите хора обичат ли го?