Като знае малко, човек гледа едностранно и има опасност нещо много да му хареса. Затова и малко знаещите се прехласват лесно - като всеки млад човек - влюбчив. Този подход може да се запази с времето и човек може да не иска да знае прекалено много за хората. Една необразована разсеяност и действеност. Действието е изкуството. Така излиза, че човек учи и разпитва за някого сякаш си търси извинения да не е с него. Едно харесване предполага действие, не четене и разпитване - излишно знание - аз знам достатъчно, за да искам да съм с теб - всичко отгоре това може само да навреди. Харесването е частично знание, отблясък в огледало, дъга след дъжд - не искам да знам повече, искам да стигна там. Това предизвиква желанието за действие и изкуство. Желанието за знание е оправдание и клинчене. Как да направим нещо по-добре - да го беше направил вместо да четеш. Аз вече знам толкова много за нея, че по-скоро ще чакам да завали на любимия ми хълм в очакване на дъгата. Многото знание прави всеки избор балансиран и всъщност потиска избора - до това води знанието. Парализа по взимане на решение. Всяко дали е равновероятно. Ако не знаех тези 5 факта вече щяхме да имаме семейство. Време прекарано в спекула и знание вместо действие. Знанието потиска избора, а избора е единствената работа. И трупайки знание в посока друг ние пречим на работата си. Защо чета тази амбициозна книга? За да мога когато вървим с моя човек да го впечатля и да стане още по-мой като й разказвам за нея. Или чета тази книга, защото ми я препоръча колега от работа? Седмицата прекарана в четене на тази книга може да е актив или пасив спрямо нашия човек. По-добре да бяхме се разходили до любимия хълм заедно. Учене чрез правене. Hands on experience :-]