В предният пост разбрахме, че да мислиш за някого, означава да го обичаш. В известен смисъл ние винаги сме долу, в низината на незнанието си и неизбежността на материалното. Долу се предполага да е миналото, историята, това върху което сме мислили, работили, придобили, преодоляли. Горе е бъдещето и любовта, надеждата. Т.е. от нас зависи нещо по което сме си падали дали ще бъде обикнато или ще бъде оставено в историята. Колкото повече време мислим за нещо, толкова повече го обичаме, защото не го оставяме на историята. Завоюваме го ден след ден, всеки ден, грижим се, мислим - не го оставяме просто да ни принадлежи, да принадлежи на историята ни, биографията ни, багажа ни. Носим го със себе си, като любима книга която четем всеки ден, скъп часовник който гледаме всеки ден. Това е багажът ни - това което обичаме. В този смисъл любовта не е еднократен акт, не е инцидентна, не е еднократно решение на проблем, тя е дълготрайно намерение, обещание за грижа и споделяне на времето, на всяко тук и сега. Тя обещава да е решение на проблема на битието въобще. Това значи да си самодостатъчен с твоя човек, да имаш малко багаж, да се единиш с него, да упражняваш рефлексия, да асимилираш това което имаш, да не се тъпчеш лакомо с новости. Това значи да остарееш с някого - да се наситите заедно, да споите това което ви е привлякло и по което сте си паднали един на друг - различията, да усвоите и изядете хляба от мелницата на живота.