Често се концентрираме и с рационално мислене се опитваме да открием проблема. Гледаме и не можем да разберем какъв е. Ние гледаме какво има и връзките между това което го има, а проблемът се оказва липсата на нещо. Не е лесно да се забележи това, защото изисква рефлексия и абстрактно мислене. Все едно да гледаме само сянката на предмет и да се опитваме да отгатнем формата му по нея. Липсата в този случай е цяло едно измерение. Измеренията на човек са хората, с тях се мери и е абсолютно нормално, дори задължително да има базови измерения. Сянката е криенето на цяло едно измерение, на някого. Интуитивно е схващането, че не е добре човек да стои дълго в сянката на някой друг, т.е. някой да ни крие от някого - да стои между нас. Просто ние не сме наясно какво се случва в действителност. Така ангажирайки се с проблемите на някого и гледайки само част от чертите му, сенките му - ние не го виждаме добре, не го разбираме. Или трябва да го обикаляме и да вършим много работа или да го помолим да сподели с нас, да ни запознае със себе си - да ни осветли по въпросите които решаваме. Ако не познаваме някой от базовите, ключови хора за този човек, ние сме обречени да стоим на сянка. Какво знам за него след като не познавам човека който влияе на 40 процента от взетите му решения? Ще трябва да догаждам, да го питам, да си правя изводи които в общият случай ще са грешни. Проблемите за решаване са винаги хора. И ако помагаме на някой с даден човек е добре да го познаваме. Разбира се, всеки разговор между приятели е добре да е на идейно, концептуално ниво, да не третира проблеми. Банално и досадно е да обсъждаме някого. Събрали сме се да ни е весело. Знаем се отдавна и обичаме вече сенките си. Пазим по някое светило което ги хвърля. Знаем сенките си и те хранят разговора ни, заради тях се събираме. Събрали сме се да ни е весело и да пируваме над собствените си сенките. Да изиграем още една вечер театъра на сенките си в опит да преборим мрака.

U2 - The sweetest thing