Днес осъзнах, че срещите ми с мой познат всъщност ме разколебават. Излиза, че когато говорим с някого, ако се решим да споделим важни неща, те някак си се неутрализират, балансират, насищат. Самият факт на споделянето на намерениятa отслабва и обезсилва действието. Разговорът рядко може да добави искра към намерението. Ако е много важно, може би не бихме споделили изобщо. От друга страна говорейки за проблемите и вредните навици се наблюдава обратен ефект. Пак има неутрализация, този път в добра посока. Сякаш хората пречат на успеха и все пак помагат в трудни моменти. Хората се обезвреждат като общуват. Разговорите консолидират знанието и намеренията около важните теми. В продължение на предния пост - много важното и съкровеното се крие и рядко се наблюдава като пробив в темите за разговор. Страх ни е да го споделим, защото ни е страх да ни го вземат, искаме го за себе си. Пазим си находката. Ние сме иманяри по душа. Насърчението в разговор от някого потиска действието. Вече не ние искаме нещо, а някой ни е казал, че можем да го направим. Позволил ни е - снизходително - да реализираме собствената си идея. Поучава ни, което в общия случай дразни и пречи на намерението. Нравоучителства. Хората са резисторите в една схема. Съпротивата. Важните неща излиза са занимание самотно. Както Сервантес пише в Дон Кихот - той отиде да направи онова, което само той можеше. И не, че само той можеше, но само той знаеше. И понеже само той знаеше, го желаеше. Вършим само новите неща, другите са вече направени.