– Аз не съм това което съм, а това което се страхувам да бъда.
– Човек е това което крие.
– Истински важното е невидимо за очите.

Това е кражба. Били сте на изложба в галерия и сте видели хубава картина. Толкова ви е харесала, че се е запечатала в съзнанието ви. Откраднали сте я мислено. Много ви е харесала и сте се прехласнали. Искате да споделите това с някого, защото щастието твърдят е споделено. О, извинете, но вие сте машинен инженер и няма къде да споделите това. Просто шумът в машинното третира други теми. Но в тишината на нощта вие пак сте с картината, пак сте в галерията. Дори планирате още един уикенд до пътуващата изложба в друг град. Пред колегите планът ви е оправдателен и вие отивате в този град за семпъл обяд. Разбира се, интересът ви, щом консумира толкова време и ресурс не е повърхностен. Щом стоите нощем с картината в съзнанието си, щом цялата изложба вие е впечатлила, вие не я виждате в действителност, но тя е важна за вас. Криете я. Щом нещо е вътрешно за нас, значи ние сме репрезентативни за това нещо. То ще се прояви някак рано или късно. Като кражбата която винаги ще се лъсне някак и крадецът който винаги ще се върне на същото място от сантимент. И колкото повече го крием, явно толкова по-ценно е за нас. Излиза, че крием и бавим най-ценните неща. Първо, защото са съкровени и ги пазим само за себе си. Възможно е от това пазене тези неща да не съзреят поради липса на конструктивизъм и критика. Като децата които откриват света и си мислят, че са направили нещо за пръв път в историята. Така излиза, че най-важното еволюира най-бавно. Първичен страх който потиска изявата и избора, за да се убеди, че в някакъв момент ще надделее качествено. Никой от колегите ви не е нужно да разбира. Това, че този инцидент в галерията ще се потрети едва ли е важен за някого. Обядът е бил невероятен. Имате ново хоби и добро алиби с добри готвачи. Ще ви се да разкажете нещo повече пред колеги, но как би могло при този ужасен шум в машинното.

Kraftwerk - Roboter