Събудих се малко след четири в едно любимо морско село на брега. В края на това село имам любимо кръстовище през което колите минават транзит в посока север-юг. На него има закусвалня и малък магазин - въобще една делничност, която не бих забелязал, ако не бях прекарал там един месец, преди повече от десет години. И тази сутрин ми напомни, че мястото не е случайно, не ми се беше случило как да е. Закусвалнята вече работеше в 5 и музика се чуваше от нея, която създаваше усещане, че това място е достатъчно само по себе си. Закуски, кафе машина и музика в края на любимо морско село с претенция за център на света. Преди години ползвах хазяите от тая квартира, като надеждни агенти в малките си бягства от столицата. По стар обичай си взех щрудел с кафе и с неохота се разделих с това уж случайно кръстовище в края на селото. Тръгнах наюг по крайморския път тъкмо на зазоряване. Моментът в който не е съвсем светло и уличните лампи все още светят. Видях чайка на една от светещите лампи и спрях, за да я погледам. Беше хубав контраст с морето за фон. Реших да изчакам момента в който лампите ще изгаснат. Чудех се дали някой се буди нарочно сутрин, за да ги гаси по шосетата. Можех да върша тази работа на драго сърце. Всеки ден малко по-късно до зимата. Всеки ден малко по-рано до лятото. Като повинност към църковна камбана, която още не е автоматизирана.