Как историята се проектира в нашия живот и как ние създаваме самата история. Ние може би не осъзнаваме, но всеки човек с когото сме били е цяла една епоха. Ето един начин по който да си мислим за всеки от нас. Да си представим, че сме били с трима души. Много важен фактор е самата смяна на хората. Всеки нов човек е качествено различен от предишния и той се явява като базов модел за нещата. Този с който сме се разделили е част от минал наш избор и живот. В този смисъл, човекът от старата ни връзка е причината да сме в сегашната си връзка. Така той ни се явява родител, защото е наша причина. Все едно ни е родил, решил си е проблем с нас и ние сме големи негови деца. Този човек наистина има влияние върху нашите деца, защото е фактор във възпитанието им като сериозна част от нашия опит. Същото може да се каже за всички баба и дядо. Всяко от тези ваши познанства е било част от личното ви развитие и отговоря на историческа епоха. Щом първото ви познанство е в началото на 20те ви години, този човек отговаря на епохата на ренесанса, романтизма и други исторически близки епохи според това къде точно живеете във времето. Това може да е също индустриалната епоха или комунизма, зависи къде и кога сте. Когато правите следващ избор за партньорство вие късате с тези епохи. Следващият ваш човек ще е по-модерен в това отношение или просто ще е по-добър в съответната епоха и област. Той за вас е именно тази епоха от миналото която искате да съпреживеете. При своя избор човек прави съпоставка с историята на своето семейство и той избира вече работещи модели които да продължи. Ето още една причина да смятаме, че наш партньор е наш родител или пра родител. Той е проекция на нещо което е било в семейството. Така без да преувеличаваме, с нашите трима души за партньори, ние сме покрили история от 300 години, не непремено хронологична. Сами виждате колко лесно изглежда едно взимане на решение, което има за основа личната история на едно семейство. Още един пример за колективно неосъзнатото като фактор за това което ни се случва. Да, баба е правила така и ние я харесваме и следваме като пример, но ние не знаем всички нейни основания. В този наш близък до нея избор ни се предоставя възможност да разберем по-добре хем нея, хем себе си, хем да решим дали тази епоха ни харесва. Какво става обаче с хората които много искаме за нас, но не можем да сме с тях? Елементарно. Те се прераждат като наши деца. They are next gen beauty. Нашите идеали като хора са вече нашите деца. В какво възпитаваме децата си? В идеалите си. Децата са мечта и като такава те са хората които са наши мечти. Те не са наши като възпитание в смисъла в който и мечтите ни са непостигнати. По същия начин по който ние сме се отрекли от мечтите си, за да ги имаме – така се отричаме и от себе си като ги учим на идеала който не сме постигнали. Това е същата почти невъзможна любов от нашите мечти, която вероятно ще страдаме не по-малко с децата си. За тях искаме най-доброто, което сами не сме постигнали. Семейният живот като смел опит за постигане на невъзможното. Животът като вечен въпрос дали да сбъднем личния или историческичия идеал. В тази или следващата връзка, в този или следващия живот.