И докато изкуството се опитва и завоюва, а науката го хроникира, пази и обгрижва, то първото се явява храна за душата, а второто за духа. Артистите са тези които хранят душата, те знаят как да преядат емоционално, знаят как да ви сготвят вкусно, да ви сервират и опиянят. Душата няма логика, тя е емоционална, сетивна, силна, но мимолетна. Тя е това което е сега и в гърдите, това което играе и което може да бъде изиграно. Тя е без памет и трябва да ѝ се припомня отново и отново. Душата изпада в чувства, копнее, тя няма траен ориентир, лесно се губи и е влюбчива. Тя търси и се лута, опитва се да произведе или консумира изкуство. От друга страна приелият аскеза хроникьор, критикува и пази морални устои, дискриминира интелектуално, това което не може да си позволи емоционално. На негова страна е моралът и цялата история с подопечната й апаратура за обществено и социално въздействие. Той се позовава, цитира, съпоставя, критикува, вменява, оценя и се произнася. Той е скепсисът, ветото, упрека, коректива който е нужен за арбитраж в трудни времена. При нужда той тълкува, заседава със старейшини, чете книги, преподава и съветва. Той е носител на устоите на духа и историята. На него трябва да се молим, защото той е пазител и инстанция на знанието, той е специалистът. Докато той е отговорен и носи, артистът се стреми да е безотговорен и разтоварващ. Тези хора имат нужда един от друг. И аскетът има нужда от блажно и провокация и артистът има нужда да се поучи и понаучи. И двамата обслужват храмове, просто трябва да си ходят на гости. И двамата са богоподобни, стига, да не се втренчат монотеистично. Когато душата се умори от светски живот и порядък, тя търси в паметта на историята, в библиотеките, търси да открие отново устоите, търси учителите и своите начала. Книжният служител на знанието, монахът от канцеларията пък има нужда от живот за мига, от изгубване в нещо и някъде, от емоционални конспиратори и провокатори, защото той отдавна се е фиксирал.