Преди няколко месеца реших да се разходя в моето училище в Добрич. Нямаше никого следобед в него. От осем паралелки бяха останали само три които учеха само сутрин. Охрана ме разпозна като чужд елемент и ме изпроводи до стаята на директорите. Заместник на любим учител ме посрещна и реши да ми покаже новия кабинет по физика. Припомних си уроците на Иван Тонов от софийски в него когато ни агитираше с решаване на задачи за ФМИ. Спомних си и спор с един приятел в тоя кабинет - И какво ще правиш бе, Дидо, в София, ще им работиш за какво? Тоя спор така и не получи добър отговор. За ресторантите, бе Данчо, за ресторантите! Като излезе човек от тоя кабинет се сблъсква с портрета на Вазов. Гимназията ни,парадоксално, като целия ми опит с математиката, се казва Иван Вазов. Срещнах след това учителката си по литература която беше една от малкото останали от наше време. С нея заедно бяхме ходили в София на среща в министерството на образованието - това беше първото ми ходене в София въобще. Май бях по-сведущ по литературните въпроси. Често се виждахме с нея през целия ми престой в града. След това се срещнах с учителя си по информатика и поговорихме до насита. Обсъдихме проблемите на образованието, говорихме за живота в София и провинцията. Отдадохме се на ФМИ носталгия, спомени за преподаватели и студенти, обсъдихме дори фазите на луната и други теми от небесната механика. Дългата разходка ни остави недоизказани и се разделихме със съжаление. Една велика пустота. Всичко в училището беше ново, градската градина беше нова и подредена като една куха обвивка на тази велика пустота. Някаква могъща сила беше изтрила и премахнала почти всичко и всички. Съвсем малко по-късно щях да организирам заминаването си от града. Една дълга епоха си отиваше мъчително за пореден и може би последен път.