Артистите се занимават с пърформанс и за това книгите и четенето изглеждат недостатъчни и ограничени като способ. Поведението не се разбира, то се усеща. Това е нелепо като книга за спринтьори. Как да бягам - бързо. Как да изиграя ролята - убедително. Това е най-ефимерното знание. Пърформансът изглежда е вроден, но се влияе и провокира от хора. Това е знание което сякаш се преподава от шамани край огъня вечер. Елитарен клуб на способните на изява и поведение. Те винаги са кул(културни) и много модерни, защото са модели(за подражание). Те играят и действат и оставят мисленето за учените и за историята. При тях причинно-следствената връзка се случва по различен начин, хоризонтът на събитията се разгръща естествено, защото те са причината, те водят. Артистите са действието, изкуството. Те живеят за настоящето и мига, за най-ефимерното. Учените са сякаш писарушки и хроникьори на това което е станало вечерта край огъня. Това умение не може да се преподава точно. Шаманите дават насоки, инспирират с личен пример, приготвят пейот и айуаска, канят ни на ритуала, запознават ни с атрибутите и церемониите на духовното. Сред такива хора, поне аз, се чувствам неловко, защото всяка моя дума е премислена и аз не импровизирам, а реагирам. Аз слушам и възприемам, защото съм впечатлен. Артистите са генератори на събития и случки. Другите сме зрители които копират поведение. Те са именно огъня вечер който топли. Култура която се предава от уста на уста, като целувка. Понеже съм замислен при разговор, не съм естествен. Изявата, поведението ми са потиснати. Не съм се включил подходящо в разговора. Или съм закъснял с отговора понеже съм допуснал поражение или сприхаво съм прекъснал събеседника, за да споделя знание, а не да съпреживея емоционално разговора. Ние сме заедно, за да се накажем и покажем, не, за да се свържем. Неспособност за емпатия, ригидност. Включването ми е ужасно, защото друг задава честотата и такта на разговора. Ние сме противници. Не играя и не се наслаждавам, а мисля дефанзивно и реагирам интелектуално, играя шах и чакам противника да удари часовника и да каже - ти си. Като шахматист пред Народния театър. Предпочитам да оставя човека след себе си замислен, вместо да го възхитя с поведение и отношение. Не го слушам какво ми говори, а чакам своя ред. Аз съм сам в този разговор. Това са последиците от неспособността за естествено поведение и отношение, на добър пърформанс. Социална неадекватност. Видът ни е класифициран от учени като Homo sapiens, но според мен, те са изпуснали лекцията на шаманите. За какво мислиш, когато само седиш и не си изиграл нищо. Лекциите ти дори пред студенти не струват, защото нямаш добър пърформанс. Вместо да ги печелиш с игра и мотивация ги оставяш замислени - затова ли дойдох в 7 на лекция, да преписвам от дъска нещо което го има в учебника? Учи ли ме този човек или ме наказва? Науката ни не струва без изкуството ни.