Събирането е умножение. Като добавяме към нещо единица можем да мислим за това по следния начин - след колко време това количество ще се удвои, ако продължим да добавяме единица. Т.е. това което в нашето количество расте с единица за ден, може да расте другаде с две единици на ден. Т.е. събирането е проекция на времето, то е забавено умножение. И при хората е така, преди да се умножат, трябва да се съберат и трябва по-често да добавят към своите количества. Събирането е надежда, надежда за това, че всеки ден ще си даваме по единица от себе си. Умножението е постигнатото, но след него не спираме да се надяваме. С нови сили започваме да броим отначало - кога ще постигнем следващата си цел? Имаме за 4 по 5 или за 3 по 7, какво ще правим? Сега ли ще умножим или ще чакаме за 4 по 6 или 5 по 5? По-интересното е, че няма спонтанно умножение, поне в горния модел. Т.е. умножението е събиране задължително, трябва време за него - технологично време. Ако количеството на хората се е увеличило с 1 - значи двама са се събрали. За умножението/създаването на автомобил са нужни много хора. Значи умножението са постигнатите цели които са събиране на усилията на много хора. Умножението е овеществяването на нещата. На събирането му трябва време, за да достигне умножение. Но да очакваме винаги количеството ни да се удвои е нещо между наивно и непосилно. Това значи да имаме постоянен растеж, което за човешки системи не работи много добре. Или от някого се иска трърде много или на някой не му стига това което има. Обикновено това значи експоненциална консумация при ограничен ресурс - човешкият ресурс е ограничен. Една стъпка преди изчерпването на ресурса, човек разполага с половината от него и си мисли, че има много.