Не мислим с думи и цифри.

Мисълта е човек и той идва при нас самоволно. Това сякаш е реакцията от химията, която е срещнала средата на нашето съзнание. Но химията работи доста преди да бъде наречена в периодична таблица и тоновете издания със знания. За да усетим какво ни се случва ние сякаш трябва да млъкнем два пъти. Веднъж с уста и веднъж наум. Трябва ли да наричаме всичко това, което виждаме и чувстваме? Можем ли? Не пречи ли това на възприятието? Или е просто по-добре да занемеем пред това което виждаме. Нужен ли е коментар? Думите и числата са мъжкото начало, защото са низове, нишки от символи. Символи на хора, спомени, история. Добре е да не ползвате посредници мъже. Въпросът не е дали можем да опишем с думи това което преживяваме с някого, а дали трябва. Имаме ли нужда с този някой да говорим? Или имам нужда с този някой днес да помълча на руски или френски. Моето френско мълчание като следствие от мълчанието ми на руски. На руски обичам да мълча когато съм сам в някой бар. На немски да мълча ми е най-лесно, където и да съм. Мълчанието е велико, защото има смисъл само по двойки. Да мислите някого, означава да сте в непрекъснат поток и този поток не е от глифи като буквите и цифрите. Те са дискретни и крият нещо. При общуване вие не искате да криете нищо, затова не използвайте думи и цифри. Когато мислите за някого без думи и цифри не може да го сравнявате, мерите и теглите. Вместо да сравните вие възклицавате.  Боравите с абсолютни понятия и самите хора. Това е непрекъснат визуален поне поток спрямо този човек. Мигът в който го наречете, вие вече го проектирате като сянка. Всяка дума и наричане е сянката на несъвършенството и невъзможността да преживеем някого пълно. Думата и цифрата са оценки и мерки, а да говорим оценъчно е дискриминация. Самото говорене е отношение, релация. Вие взимате отношение. Недейте. Или това е поне едно мнение. Но нашият човек знае нашето мнение, той няма нужда от него. Нашият човек е вече наречен. Ние не ходим в библиотека да го четем и учим, ние го предпочитаме в натура. Думите са нишките които се опитват да привлекат нашия човек, когато сме го изгубили. Колкото по-близо е до нас, толкова по-малко остава от нишките, захвърлени накрая като дрехи непотребни. Като гласове бавно затихващи, в нощта тайно изчезващи. Те са средство и капан на паяка. Подредена мрежа от мнения, оценки и принципи. Мисълта обслужва паметта и историята, тя е за тези мигове когато не сме заедно, тя е за това което е останало от чувствата. Тогава вече мога да посегна към спомена и писането, като единствена утеха и свидетелство за липсата. Сякаш ползваме думите и цифрите, за да избегнем най-лошото. Те са крайна мярка. Липсата, която достатъчно дълга е равносилна на най-страшното. Думите и цифрите като пълнеж за книгите и библиотеките, тихите пазители на спомена, чувства останали по листата от дърветата.

Мисленето и рефлексията са наблюдение върху нас самите, а когато една квантова система се наблюдава, тя се променя. Рефлексията е жената и вие сте, защото мислите за нея. Вие не сте себе си когато мислите. Да, съществувате понеже мислите, но не сте себе си. Идентичността е в разрез с живота, постоянна война.  В този живот сякаш трябва да се научим да стърчим. Доказателство, че съществуването е сдвоено и по двойки. Съ-знанието е всички тези за които мислим и с които битуваме мисловно. Доказателство, че да сме себе си, се иска постоянна жертва от нас самите.