Човек отива на почивка и никога не знае кога и дали ще отмори. Понеже сам не знае как да се справи с хроничното недоспиване, едва ли би могъл да заложи на сигурно при така наречената почивка. Но някога просто се случва. Това не е просто дълбоката 20 минутна следобедна дрямка след която не знам на кой свят съм. Такава почивка не е леност – тя е безметежност и усещане за отпускане, липса на стрес, когато тялото просто отказва да сътрудничи. Не заспал, не пиян, не трезвен, не отпочинал, а поглед който вижда и осъзнава всичко и е хем свръх релаксиран, хем свръх концентриран. Може би е водата от морето, може да е слънцето, може би стръмното на планината или студеното в гората. Може да са хората, огъня на плажа или гората, дългия преход, разговорите, биваците и хамаците. Не се знае кога и дали ще се случи тази велика отмора. Да тръгна или да остана след нея? Знам, че скоро няма да се повтори. Затова се насилвам, ставам с неохота, но все пак благодарен и се опитвам да разбера как и защо това се случи. Несръчен опит за рационализиране и повторение на нещо първично, без шанс за възпроизвеждане по поръчка. Идеалните условия просто са се случили. Никакво усещане за умора.