Лесно е да се излъже окото, но не и сърцето.
Умът не може дълго да играе ролята на сърцето.

Сърцето и в двата случая е все накрая, но сякаш то чака и се произнася с последната си дума. Спрямо окото, сърцето е умно и мъдро. Спрямо ума, сърцето е глупаво дете беладжия. Но сърцето изглежда е арбитър, то е средина в нашето тяло и всичко минава през него. И възхитеният разум се консултира с него и уплашеното око все до него стигат. То реагира и на двете, то е медиатор между тях. Похотта минава през окото, то е което се прехласва от пръв поглед, окото е повърхностно, защото може да действа на своя глава. Понякога окото и ума дават на късo и игнорират сърцето и после окото плаче, а умът се вайка. Умът може пошло да притворничи, да играе роли изобретателно, но фалшът там ще го хване дори още окото. Ако умът скрие нещо от сърцето, лош навик който той има, просто в един момент настъпва криза. Или умът сам се е оплел в хитрините си, или просто действията страдат от сърдечна недостатъчност и тази криза от ментална и естетическа се превръща във физиологическа. Когато умът откаже сътрудничество с окото да види нещо ново и да си поплаче и със сърцето да си угоди химически, умът сам страда и понася тази нелека изолация. Окото лесно преяжда и се насища и не само умът е този който да каже кое е редно или кое не – като си кривим душата за нещо, сбъркало е сърцето. Но колкото и да гледаме, колкото и да мислим, много от добрите ни решения са сърдечно занимание. Да помислим за раздялата. Не е ли това острият ум опрян в сърцето което не издържа повече? Не пречи ли това притискане на оросяването му? Кой от кого зависи в абсолютна дори степен? Сърцето и окото са потребни на изкуството и душата, те вторично имат нужда от логиката на ума. Сърцето и умът пък служат на науката и духа, където очите имат вече нужда от очила.

В изреченията от началото всичко завършва със сърцето. В края пък изреченията започват с него. Сърцето не спира и задава честота, която съвсем случайно се мери в херци – сърца.