Животът започва там където свършва мисълта.

Ние не сме учени и историци само когато се занимаваме с наука. Ние сме в миналото когато мислим. Мисълта борави с паметта и историята. Мислейки ние сме отнесени и абстрахирани като сънуващи и мечтаещи и крием това с очите си като ги фиксираме или затваряме. Сякаш очите искат да спрат да възприемат действието и настоящето, за да не се разсеят и събудят от унеса на мисълта. Отказват да встъпят в илюзията на настоящето и филма който върви на дневен ред. Ние блуждаем в мислите си като в киносалон в който сме се скрили от живота който няма да продължи докато не излезем навън. Отказвайки да играем сами спектакъла и изкуството на живот си тук и сега, ние потегляме мислено към други дестинации, други красиви сюжети и приказни нови постановки. Но често пъти също предпочитаме скуката и рутината, комфорта на теорията и метода или с една дума на науката въобще. Това е занимание на опитния и уморения, знаещия човек. Тук няма пърформанс, ние работим мислейки, занимаваме се с минали неща, също както очите искат да мируват когато мислим, така и ние стоим мирно в бездействие и искаме да си пуснем филм, да прочетем книга, да помислим, да измислим нещо на работа или просто да затворим очи и да заспим. Мисълта е сън и когато филмът свърши, завесата падне, ние се будим в делника на реалността, който именно ни предизвиква да играем, защото знае, че сме си починали, че сме се заредили със знание и емоция и сме готови да се понесем отново на гребена на настоящето. Събуждането е приятелят от детинство който ни вика да играем навън.

– Хайде, стига си чел, мислил, работил! Стига си спал и мечтал, не е това живота. Хайде да играем!