В едно заведение до американското посолство, често сядаме с Мариела от Каварна
да бистрим минали и настоящи теми. Когато седнем обаче, ние никога не сме сами.
На стената отсреща ни споглежда Одри която пуши през тънко цигаре. Аз не си
правя илюзия, че когато говоря ме слуша само един човек. Този поглед от стената
ме преценя, сякаш не ме познава. Чака снисходително да довърша започнатото.
Най-накрая когато вече прекаля и погледна чувам умореното: “Лъжец”. След още
няколко вливания на живителен серум на истината чувам презрителното: “Знаеш, че
прекаляваш.”. Когато на масата вече сме обърнали внимание на събитията по света
и у нас, отдали сме дължимото на всеки липсващ познат в компанията, следващият
ми поглед среща рязкото: “Нещастник”. Одри ме познава добре. Всеки мой поглед
среща разбиране. Често след него сменям темата, защото ме е подканила: “Защо не
й разкажеш за онази случка?”. Не знам с кого от двамата съм бил по-дълго на
война. Не знам кои войни са по-страшни - факултетно корпоративните или
световните. Аз съм все дезертьор. В тая изповедалня аз съм винаги между отеца и
равина. Между семейната уседналост и световната диаспора. Във едно вечно “Време
разделно”. Защото и мюзеинът от минарето с баклавата и розовата вода, също чака
своя час за молитва. Брои с кехлибарената си броеница вливанията и ме чака да
втасам. Измел е килима за поклон и чака часа в който да се провикне.
…
Горда Стара планина,
до ней Дунава синей,
слънце Тракия огрява,
над Пирина пламеней.
Припев:
Мила Родино,
ти си земен рай!
Твойта хубост, твойта прелест,
ах, те нямат край!