Бях се задържал в Добрич за известно време в услуга на този който имаше нужда. Бях се научил да готвя много добре няколко ястия и се бях научил да ходя редовно до плод-зеленчука и имах много време да осмисля готвенето като социален феномен. Редуваха се главно картофена манджа, манджа със лук, пипер, гъби и домати, постно зеле, спанак със сирене и лук, пържени на тиган тиквички и картофи, гъбена и лучена супа, омлети, печени филии с масло и задължителната ябълка. Тая повинност, трябва да призная беше от голяма полза в тия трудни времена. Имаше периоди в които воля за това не стигаше и след служебните закуски от лафката които доставях, хващах ранния влак за Варна. Чувствах се спасен и окрилен във вече подгрятото купе през зимата. Ту слушах разговори на работници, ту гледах равна Добруджа. Някога се виждаха яребици и фазани, към Девня всякога имаше чапли. Толкова е хубаво когато влакът запристига по перона на Варненската гара. Пристига в 7 тъкмо за закуската в 7:20 на последния етаж на Черно море. Харесвам Варна не по-малко през зимата. Крие се човек от студа по кафенетата и се чуди какво ли правят сега всички немски туристи от лятото? Едно от тия кафенета е Червеното на входа на морската. Пия там кафе и си мисля за Червеното на Шипка 6 в София където също се отбивах сутрин. Установявам, че ми липсват дикторите от градския в София - звучат като говорители от БНТ - “Следваща спирка - Софийски университет”. Няма и помен от трескавия столичен делник, звука на ускоряващи тролейбуси и глухият тътен на трафика по кварталите. Делникът във варненското Червено е безметежен, трафикът там е от кораби. Станало е време за обяд. Свивам покрай радио Варна към Златната овца, където попивам няколко амброзии. Без да бързам, тръгвам към гарата, за да хвана следващ влак. Нови два часа в които потъвам в дълбоката провинция. Добруджански студ ме среща на гарата и си мисля какво беше да се връщаш от София в Добрич с влак. Когато пристигам съм измислил манджата. След час дори вече мия чиниите и планувам кога отново да избягам до Варна.