Като дете, у нас имаше митница. Аз бях митничаря. Като чуех, че нашите се прибират, заставах пред вратата и следваше въпрос от упор:
– Взе ли ми нещо?
Следваше бърз тараш по джобовете, ако нашите откажеха да сътрудничат. Имаше разбира се и внезапни проверки на случаен принцип. Непроверена с дни чанта на майка ми, подозрително съдържание на шубите на татко. Асортиментът беше следния – обикновени вафли, чая, родопа, кума лиса, фин млечен, дъвки турбо и идеал. Имаше и особен, неявен протокол. Когато татко речеше да се върне почерпен, винаги носеше подкуп. Отдалече си личеше, че ми е взел нещо. Имало е контрабанда. Странно явление са подаръците. Без да се съмнявам, тъжен, просто отивах да взема шоколада от джоба му и се криех в другата стая. Подаръците са малко Fire and forget principle. Такъв беше случаят и с колелото. Помня колко се радвах като ми го взеха. На другият ден обаче аз карах колелото сам на стадиона. Татко беше решил да ми вземе и шоколад този ден. На колелото ли, на шоколада ли да се радвам по-напред. Влизах в сметките на татко ми се струва. Странно явление са подаръците. След време разбираш какво си подарил или какво са ти подарили. Татко често се опитваше да избяга от източен в западен Берлин, където твърдеше, че има роднини. Номерът минаваше, защото имаше човек в митницата. Когато стената падна през 89-та и трафикът на сладко намаля, на обединението му предстояха още доста години.