Днес вървях в парка и ненадейно се случи следното. Вървях много бавно и погледнах към един стълб. В същият момент, момиче което беше далеч от стълба бягаше по асфалтова пътека, но бягаше с такава скорост, че се криеше постоянно зад стълба със всяка моя бавна крачка. Това продължи достатъчно дълго докато го забележа, може би около 10 секунди. Еднаква ъглова скорост. Един и същи момент. Това е обобщено правилото от физиката - рамото по силата е равно на рамото по силата. По-близкият до проблема - стълба - бяга по-малко, но му е по-трудно. По-далечният бяга повече, но му е по-лесно. В такива ситуации, когато хората решават един и същи проблем и видят, че единият се справя по-добре от другия те са естествено привлечени. Не я ясно дали този който бяга или му е трудно се справя по-добре, просто имат различни подходи. Единият знае как да игнорира и заобиколи проблема, другият е толкова близо, че му се иска и той да побяга малко. Или пък този който бяга вече има нужда от решаването на проблема и иска да го доближи. В единият случай се жертва сила за път, в другият - път за сила. В тоя смисъл човек не може да е все умен. Умен значи и привлечен от стълб, човек. Т.е. ако не ти пука много много няма човек около който да се завъртиш. Стълбът можем да мислим като дете. Двама души се отменят спрямо него, жертват ту сила, ту път. Редуват се да обичат детето, защото това означава, както отбелязахме в предишен пост, да дадеш от времето си. И понеже децата имат нужда от много обич, ту единият родител е близо до него, ту другият. Детето стои точно помежду им каквото и да правят. Имат общ въртящ момент - ново време което е споделено, като нова вселена с нейно собствено време-пространство.