Като бях дете си представях, че съм котка която стои вечер на точно определен уличен стълб до нас - над неговата лампа, по-точно. Харесвах жуженето на лампите и жълтата натриева светлина която пръскат по улиците. Харесвах и като видя в ранна сутрин, когато вече се развиделява, още светещите лампи - като човек който се е разхождал нощем и е забравил в меланхолията си да си легне. Обичам и стари лампи които не работят. Просто стоя и ги гледам. Така гледах една стара лампа в стария зоопарк в Добрич, който вече пустееше и беше погълнат от гората. Помня от дете, че тая лампа беше до клетката на бухала. Същата лампа, пак неработеща, виждам пред Стопански факултет. Гледам я, свидна ми е. Сигурно сега аз го играя бухала :-] Често се разхождам пред Стопанския и Философския факултет сигурно точно заради нея. Уличните лампи са си постове, стълбове - идва от английското post. Като постове в блог например. Тия постове си ги пращам на пощата, posts for the post office. С една дума - пощальон - postman. Наясно съм, че постовете ми някога са резки и могат да причинят пост травматичен стрес. Лично аз в момента живея в епохата на пост модернизма. Пост значи и след. Постовете ми са случки постфактум. Отнасят разбира се и с надежда към бъдещето - искат нещо да ПОСТигнат. Често постановявам и обнародвам неща които ми се ще да са така. Постно ще да е менюто, ако само с това се препитавам, но ПОСТепенно се надявам да се напасна към вкуса на аудиторията. Това се нарича предполагам да постиш :-]

The postman near his post. The shadow on the right. Oil painting of mine.