Бях в периода на риболова. Странна една приумица върху, която се бях фиксирал. Това занимание хем те разхожда из природата, хем си сам с мислите си. Такъв беше случаят и когато бях веднъж в Добрич през лятото. Бях взел въдица и вървях посока балчишкото шосе. В един момент свих от пътя и поех по един от поясите, който беше до голям блок с ниви. Беше рано и слънцето не беше още напекло. Гургулици и яребици се чуваха някъде наблизо в нивята. По средата на пътя имаше ивица трева с роса по нея и щир който лепне веднага по чорапите. Това напомняше на времената в които взимахме бостан. Един или половин декар земя, който садим с боб, дини, пъпеши, картофи и моркови. Не се сещам за по-добруджанска практика от тая. Колко възпитателно и занимателно е това за едно дете. Всички мероприятия около бостана са сезонни и много преходни. Ту събираш остатъци от царевица, ту садиш, ту гониш колорадски бръмбар, ту събираш реколта, я пък отиваш един ден за последно да си спомниш цялата суматоха през лятото и да се разделите с бостана. Аз много обичам този период в който косовете плячкосват последните останали дини. Вървях по тоя прашен път покрай пояса и премислях тия спомени от детството. Често зайци излизаха изневиделица и търтиха да бягат напосоки в царевицата. Аз не бързах, защото не отивах, за да хвана риба, ами най-отивах да си почина и да гледам езерото. Премислях какво се беше случило на последната ми тогава работа. Нямаше и помен от това забързано ежедневие в добруджанските ниви. Съвсем без да искам бях хванал на този язовир най-много риба. За пет излета бях хванал девет риби. Самата разходка и отдалечеността правеха тия излети сами по себе си приключение. Случвало се беше да се спра в тия пояси с хамак и просто да прекарам там деня в гледане на нивята. Като се прибереш, краката ти прашни като след детска игра. Пиеш жадно двърдата добруджанска вода и си спомняш какво беше едно време.