Този музей е в Кьолн. Това което щях да видя там беше поразително. Беше като разходка из личната ми история. Поп арт инсталация на американската култура от 60те - периода на Кенеди преди кацането на Луната. Всичко наредено там беше ужасно въздействащо. Имаше просто зали с големи бели платна и текстове които бяха свидетелство на епохата - поглъщах ги бавно и търпеливо - бяха много интересни. В други зали пък имаше предмети наредени за фон на късометражни филми. От тях хората излизаха разплакани - бавни сцени и въздействащи монолози които поразяват. След тях разбираш, че изкуството наистина е Велико и е способно да те промени. Зали в които попадаш в друга реалност. Имаше картини на известни художници като Дали и Пикасо. Отговаряха точно на наивната ми представа за тях. Много от инсталациите бяха сякаш точна репродукция на събития които съм преживял. Някой като да беше взел спомените ми и да ги беше наредил там. Някои от тях бяха силно смущаващи, точно както личните спомени. Изпитах едновременно страх и възхита. Дълго стоях и гледах все едно съм на друга, но все пак моя, ужасно позната планета. Аз много обичам да гледам абстрактно изкуство и мога да стоя на такива места по цял ден. Без претенция да разбирам или да имам познания – просто много обичам да гледам. Толкова много имаше от това което обичам, че стоях в несвяст и се чудех дали да стоя на текущата инсталация или да продължа напред. Излязох от конвейера на залите зашеметен. Това беше една твърде лична експозиция и аз изгубих ума и дума след нея. На изхода един човек ме видя и припадна театрално в несвяст на земята. Това беше точно усещането след музея Лудвиг. Стоях след това в кръчма до музея, докато осмисля какво ми се беше случило. Бях отседнал в квартира до заводите на голям химически концерн. Химията се беше случила. Това място беше мое.