Вчера обядвах на любимо място любимата хамсия с бира. Малко след като се настаних ми се случи нещо голямо. Срещу мен седна най-интересната птичка която съм виждал. Високо, чернокожо момиче в риза изрисувана ярко с едри флорални мотиви в жълто, оранжево и зелено. Черно-бяла кърпа обуздаваше гривата й в посока раменете. Ярко розов лак се ориентираше неловко в страниците на менюто. Тя поръча и успяхме няколко пъти да се спогледаме. Може би беше малко ядосана. Това не й попречи да хвърли менюто пред нея и да ме покани с поглед на мястото срещу себе си. Все едно Самюъл Джаксън от Pulp fiction ме пита с пистолет в лицето - English mf, do you speak it? Отказах да сътруднича. Не ни бяха учили на това в школата. Бях същисан и не реагирах добре на ситуацията. Погледът й стана тъжно снисходителен. Все пак приех играта и в несръчен опит за реванш, станах, освободих стола срещу мен и го отместих в знак на очевидна покана. Това беше по-скоро учтив отказ. Тя ме гледаше с досада захапала сламка в чаша ярко оранжев аперол. Свикнах с неудобството и продължих да събирам цветове от ризата й докато тя дояждаше второ блюдо с примирение, че от тая бледолика шушумига нищо няма да стане. Установихме протокол на полу-виновно общуване с поглед. Това направи обяда доста приятен и поносим. В един момент тя се разплати със сервитьора и излезе. На масата беше останала чашата от аперол с лед и сламката, която стърчеше забита отвесно в него с кърваво червено червило на върха. Попих няколко още бири до окончателно асимилиране на ситуацията и приемане на капитулацията. От кои ли служби беше тази жена.