Не избираме своята идентичност

Идентичността е сложно оплетена и скрита от възпитание, общество, порядки и образование. Животът изглежда е търсене на идентичността. Проблемът е, че когато открием себе си като идентичност, вече сме подминали този който ни е идентичен. Така тази наша идентичност се превръща в талант, защото сме изгубили себе си, този който е като нас. Така излиза, че този човек който е за нас, винаги си е бил там и той си е за нас. Ние винаги сме едно с него. Ние познаваме този човек много отдавна. Просто не сме познавали себе си. Пример как пътят е въпрос на рефлексия и е едно предимно самотно занимание. Тези маски които имаме да махаме докато открием себе си са трупани с поколения. Това са все едно слоеве, мъже и роли които играем по линия на баща и майка. Всеки слой е някакъв срам, той се опитва да скрие нас самите. Знаете ли кой маха тези маски и мъже от нас - гаджетата. Те ги взимат за себе си. Ние спираме да играем някоя маска, защото те харесват повече маската. Затова им подаряваме маската, ролята която друг може по-добре. Парадокс, че за да се сродиш, трябва да пребориш родовото. Така излиза, че човек не се ражда гол. Всеки си идва с багажа. Време се иска докато човек започне да пътува с малко багаж. Както казваше майка ми - не забравяй - чадър, чанта и аз. Да взема и себе си най-накрая. Сякаш там където ще отида, задължително ще вали. Тя все пак ме познава добре. Текстът като да е нейн. Идентичността която ме е чакала вкъщи.

Only happy when it rains

I’m only happy when it rains
I’m only happy when it’s complicated
And though I know you can’t appreciate it
I’m only happy when it rains
You know I love it when the news is bad
And why it feels so good to feel so sad
I’m only happy when it rains