Независимост
Умения и свойства
Обяснихме уменията като рефлекс към някой изгубен и обичан който показва, че сме все още способни на притежанието му. Така умелият няма развито чувство за притежание. Той разчита на способността си да разполага при нужда. Това умение е важно, защото с него човек се учи, да не се привързва към материалните измерения на заниманието си. Така както той е съумял успешно да развие таланта като загуба на някой, така той не се привързва и към труда си. Едното е деноминация на другото. С една дума човек става щедър във всички смисли на думата. Хората могат да черпят от него опит и познания. Такива хора сякаш нямат нищо, те са като монаси в аскеза. Те нямат притежания,не държат на изглед и привидност. Такива хора са повече или по-малко трансформатори на знание, медиатори които не задържат състояние. С една дума те нямат его. Свойствата са въпрос на притежание и звучат като една зависимост в нуждата те да бъдат пазени. Свойство се пази, а умение се развива, свойство се губи, но умението остава. Един юноша има свойството да е млад и ще го изгуби със сигурност. Един мъж може и да няма това свойство, но може пък да има умението да изглежда весел и младолик. Нещо да е несвойствено като занимание, значи, че нямаме това умение, защото сме нямали свойството. Това някак подсказва, че умението се развива около свойство, но крайната цел на умението е да загуби свойството и да не зависи от него. Като учен който може да изнесе всяка лекция без да се готви. Той се е лишил от свойството да помни, но вече умее да говори свободно по всяка тема. Като човек който може да говори нов език гладко, без нуждата от речник и преводач. Свойството е като занаятчия който все пак разполага с материална база и инструменти. Той е земеделец, защото има ниви. Той може да работи нивите, защото има машини. Има много притежание и наследство в едно свойство. С умението ние хем сме се еманципирали от първоначалната си зависимост към нашата първопричина и смисъл, хем вече сме представителни, за това изкуство и хората ползват нас като най-близки до тази причина. От чисто материални и плътски, по животински притежателни и териториални, ние сме трансформирали страстите и желанията за имане в духовни ценности, принципи и умения. От наука, техника и механика ние се опитваме да видим в тези неща изкуството. Започваме да питаме не какво, а как. Умението се опитва да не зависи от свойствата и конкретиката. Така науката се опитва да се нарече изкуство. Изкуството няма нужда от притежание. То може винаги да постигне. Това е желанието на мъжа да не зависи от жената, да е независим и все пак способен на нея. Човекът който е бил до нас е свойство, което сме притежавали и с неговата загуба ние се титулуваме хем способни на него, хем независими. Все едно мъжът се опитва да е независим от своята планета Земя. Наивно желание, което обаче е обречено на успех. Въпрос на време е. Мъжете са времето. Марс, разбира се, е друга жена. Не знаем дали ще оцелеем там, но нека не рискуваме само със Земята. Нека упражним изкуството на живота някъде другаде. Този ужасен ескейпизъм и желание за оцеляване някъде другаде на всяка цена.