Бива предаден този,
който вярва най-много.

Това също е правилото, че няма ненаказано добро. Отношенията между хората са добри когато са съизмерими, взаимни и по равно. Ще дам такъв един пример. Представете си двама души, двойка и единият от тях се решава на ход който е сложен и труден. Нека това да е например предизвикателна нова работна позиция. В тази постановка, аз вече виждам проблем. Има два случая за мотивацията на тази нова позиция. Това или е вашият партньор или е някой друг. Не е добре и когато това е вашият човек. Не е добре да иска повече от вас. Такава стъпка е проблематична. Тя ще всее разделение. Да речем, че срещнете подкрепата на своя човек за тази трудна позиция която вие желаете заради него. Той вече ви вярва повече от колкото вие сами си вярвате. Той е причината за нея. Тази разлика във вярата ви кара да предадете себе си, защото друг иска и подтиква това което е трудно. Вие сте миноритарен участник в това предприятие наречено нова позиция. Щом сте предали себе си, въпрос на време е да предадете и човека си. Рефлексията има нужда от време, за да стане симетрия. Всичко е започнало като желание за развитие, но пожелано заради друг човек. Предали сте себе си. Другият случай в който причината е съвсем друг човек пак означава, че този до нас ви вярва и то най-много, защото все пак е до вас. Така обаче той има шанс да бъде лесно загубен в полза на истинската причина за тази позиция. Това е аритметиката на нещата при едно предизвикателство. Но какво е чувството когато някой ни вярва много? Изпитваме жал и развиваме комплекс за малоценност. Ние усещаме този човек като нашето любимо глупаче, което ни вярва прекалено и ние не можем да оправдаем това негово чувство. Малоценност, защото усещаме, че сме по-малко от това което ни се дава като доверие. Това е човек който си е позволил да зависи от нас. Това е добро отношение на което ние не можем да отвърнем. Ние предаваме всеки ден себе си и е въпрос на време да релаксираме това бреме като го споделим с нашия човек и предадем него. Проблемът е, че тази нова позиция не е заради нас. С нея ние сякаш се опитвате да спечелим този до нас. Това сякаш означава, че той не е с нас. Опитваме се да решим причина със следствие. Щом този до нас е с нас заради работата ни, той ще стане жертва именно на работата ни, на новата позиция. Той не е ядро, а люспа. Прекомерната вяра значи незапознатост и липса на истински интерес. Този човек ви жертва в трудно начинание вместо да иска да е с вас. Защо им е на двама души нещо което означава повече стрес и по-малко време заедно? Така излиза, че сляпата вяра не е любов. А който вярва сляпо, вярва най-много. Любовта трябва да е сляпа, не вярата. Една сляпа любов нямаше да види нуждата от тази нова позиция.