Служебните назначения някога са без мяра за това какво е добър сън. Човек не се превзема и просто си върши работата. Така се случи и вчера в Търново. Стоях в четири сутринта на булеварда и гледах как котка гони мишка. Като всяка котка и тази не беше сигурна дали иска да я хване. Май и тя като мене обичаше да гледа на своите задължения като игра. Когато ги изгубих от поглед, погледнах в огледалото назад, за да разбера колко съм стар вече. Видях входа на квартира, която бях ползвал преди 20 вече лета, а дори не съм се старал да спра близо до този блок. Започвам да си мисля дали текущото ми назначение няма нещо общо с тази очевидна неслучайност. Аз ли бях подвел тогава агентурата и дали не правех това отново сега? Къде е разликата между дълг, желание и спасение? Не съм ли в дълг първо за своето спасение? Кара ли ме някой или сам желая това мое назначение с елемент на избавление? Не съм ли длъжен и към другия щом мога и него да спася? Успя ли котката да хване мишката или това беше епизод без значение? Ами старата квартира? Дали оная стара маса и тераса са още там? Научил ли беше онзи някой уроците? А аз моите? Или това беше още един епизод без значение? Стоя в Търново до познатия вход от много старото назначение в четири часа сутринта и си спомням коя книга си бях купил от магазина до нея преди вече 20 лета. Книга по тема, която сякаш вече няма значение. След половин час всичко се осуети и назначението ми се оказа без значение.