Парите не могат да купят живот
Парите не могат да купят щастие
Но парите дават спокойствие

Започвайки дори с интерпретацията на мисълта като валута. Мисленето е една паралелна вселена и реалност. То сякаш е като книга от някой друг за някой друг. Тя е един съвет и насърчение, помощ при избор и взимане на решение. Но животът такъв какъвто е, е сякаш отговорът на една моя позната – такъв, какъвто си го направиш. Никак не харесвам частицата “си”. Има някаква корист и самодоволна еснафщина в нея, която ме дразни. Може би, защото е възвратна, а аз сякаш бягам и не се завръщам. Не се чувствам добре, когато ползвам “си”. Все пак е вярно, че действието е всичко и то е първото лице от което действаме и е наш основен манифест и заявка. Та парите са като мислите, никога не са достатъчни. За живот и щастие сякаш не са нужни пари и мислене. Който трупал знание, трупал печал, защото знанието в социален смисъл е всички нови хора при нашите хора. Те не само ни правят тъжни, а обезмислят нашата валута. Мисъл която не може да ми донесе повече живот. Не може да ми донесе и щастие поради това, че тази валута не е конвертируема. Като стара съветска фабрика в България, която не може да пласира успешно производство, просто, защото Съюза вече го няма. Понеже не съм конкуренция за никой, аз все пак нямам конкуренция. Сякаш чакам да отворят Корекома и да си взема нещо с полулегалната валута. Като антиквар на улица Париж, който продава значки от соца. Сякаш съм майка ми, която 10 години беше без работа, защото не успя да направи преход от машинопис към компютър. Един живот в четене и мислене, в соц носталгия и безвремие, отказ да приемеш, че комунизмът си е отишъл. Този блог е сякаш възстановка на този нейн опит да живее само с книги, без опит и способности в трудните години след уволнението, което беше лична трагедия за нея. Тя беше като жената от този филм, която не искаше да скъса със старото време и комунизма. Във филма синът й се опитва да прикрие факта, че строя е паднал и се опитва всячески да й угоди. Старото име на булеварда ни в Добрич беше Ленин.

Сбогом, Ленин - 2003