Английското приключение вървеше към своя край и се видях принуден да търся работа в София. Бях си уговорил интервю за фирма, която програмира на рядък език, който ми се случва все повече да умея. Бях си взел стая в един хотел от съветско време и чаках интервюто, което беше на другия ден. Аз обичам старата съветска епоха и този контраст с бързото, западно и модерно общество беше много силен. Стара ецната алуминиева дограма при входа, грапав лазурен лак по сух фурнир в коридорите, псевдо-модерни зали, стари контакти и фасунки от бакелит, грубо стъкло за полилеи, завеси прегорели от слънцето, мрамор. Една душна миризма на тапицерия, мокет и ведомство. Сдържан, хладен и бюджетен хотелски комфорт който ненавиждам. Аз ненавиждам почти всеки хотелски уют. Стоя и си мисля дали някой колега от службите не ме подслушва в стаята. Дали само слуша или може би ме гледа. Придавам си спретнат вид и почти кокетнича при поведението си в стаята. Представяте ли си, да не е колега, ами колежка? Излизам в тъмния коридор, за да се запозная със средата. Чува се вятър от някъде в тъмното и се отваря врата на една голяма зала и за миг си помислям, че може би ще видя Хрусчов или Брежнев на пленум на ЦК. Връхлитат ме спомени от ранното детство за сгради в стил брутализъм от 70те, свидетелство на епохата. Всичко беше много различно спрямо спретнатата Англия. Цялото ми детство и зрялост се сблъскваха в това място. Сякаш се връщам отново при нашите по старите добрички булеварди с останки от стари социалистически заводи в занемарената индустриална част на града. Въпреки, че утре отново щях да посегна към доста модерното. Две големи лични епохи си даваха среща в този хотел. Носталгията и детският идеализъм спрямо соца на майка и дядо, срещу една мечта, която спокойно можеше да отнеме поколения, но се случи само в две години като революция. Ставам рано за хотелските закуски. Една разточителна гощавка преди смисъла на посещението. След нея се изгубвам в софийския меланж в който още няколко месеца свиквам с новата стара обстановка.