Обичаме не поради,
а въпреки нещата.

Затова любовта е сляпа, защото не вижда това въпреки. Ние не обичаме всичко и всички в даден човек, а само нашата част. Затова е правилно да обичаме самия човек, а не проблемите му. Да гледаме на него и проблемите му като различни един от друг хора които, все пак успяват да си дадат шанс, да пребъдат в навика си още един ден, може би за последно. Вече ще се наспя, вече няма да пия, повече няма да ходя там. Навикът и неосъзнатото си дават среща винаги в нас и ръководят действията ни. Навикът е този който знаем добре, но не сме с него. Неосъзнатото е този с който още не сме били, но много харесваме. И в двата случая ние действаме въпреки желанието. Ние сме с нашия човек въпреки, че имаме навик на който да се отдадем и въпреки неосъзнатото за покоряване. По същият начин нашият човек е с нас въпреки това. Направеното, построеното и осъщественото отблъсква любовта, защото това са други хора или техните проекции. Направеното е в миналото и е вторично, а любовта е първична. Любовта извръща фокус от тях и гледа в това което е останало от нас. Тя критикува позата и фалша, критикува ценностите, за да види кое точно е нейно. Тя маха обвивките ни. Критикува облеклото ни до степен, че накрая ни съблича. За някои хора никога няма да сме достатъчно добре облечени. Тя е сляпа за ужасния ни вкус в облеклото и обича да прави нещата на тъмно. Любовта е престъпник който чака отново да се стъмни, за да не види, за да се оправдае, да се скрие. Тя е престъпник който винаги иска да се върне отново там където е била, въпреки всичко и всички. Тя е един опасен прецедент който може да оправдае всичко. Спрямо първичното на любовта всичко е обстоятелство и пречка. Тя е целта спрямо която всичко е съпротивление и грешка. След нея всичко е работа и досада, в опит да повторим отново първичното. Щом нещо успява въпреки всичко, значи то е абсолютната причина и истина. Това е първичен взрив и началото на времето.