Когато спреш да даваш,
започваш да виждаш истината.

Това е дефиницията на зависимостта и користта. Това са договорни отношения и по-близки до ролите, а ролите са винаги навън от нас. Вземането и даването предполагат количество, това е търговия. Не каквото, а колкото трябва. Щом може да се преброи, значи не е уникално и значи може да се копира другаде другиго. Даването е потокът на следствието което насочваме вън от нас. Това е движение което ни пречи да видим истинските мотиви и причини за нещата. Даването е желанието и следствието, което гледа към бъдещето с воля. То е заявка за сбъдване на желания. Това е купуване. Това не са нещата такива каквито са, а такива каквито искаме да са. Това е двупосочна зависимост. Когато махнем следствието, наградата, цвета който носим, дрехата която носим, претенцията и позата – остава истината. Този човек ще ни познае ли без тези свойства? Щом твърдим, че обичаме нещо, трябва да го оставим само, стига да не е дете. Без даване, плащане, грижа и похвали. Така ще разберем, дали този човек е наш – т.е. дали ни е позволил да сме негови. Дали сме истинска причина за него, дали сме в него. Дали това даване не го е отблъснало. Тази частица от нас в другите е като компас който ги ориентира къде сме. Има ли в този човек изобщо компонента на движението спрямо нас. Притегляме ли го по някакъв естествен начин. Дали той се приближава или се отдалечава без нашето даване. Като оставим нещата за известно време в този дрейф, дали изобщо ще сме на хоризонта. Или този човек за нас е един летящ холандец - призрачен кораб в морето без екипаж.