Споменахме в няколко поста, че когато човек поставя себе си на второ място, той върши двойна работа. Не, че е двойна, просто не е за него. Когато поставим себе си на заден план, друг играе главната роля. Второстепенната роля на зрителя. Това е отстъпничество спрямо самите нас. Но това се явява необходима мярка като проявление на общуването ни с хората. Когато сме на работа, ние може би знаем какво правим, но не и защо. От това второ място произтича, че ние вършим нещо за някой друг. Само той знае, защо правим това което правим. Кому служи нашия труд? Не е ясно. В същият смисъл ниене разбираме мотивацията за много от нещата в ежедневието. Ние механично повтаряме фрази, поведение и система от вярвания само, защото те са ни свидни по причина нашите. Ние доброволно вършим неща, които не разбираме. Ние не знаем на какво и кого служат те. Така огромна част от поведението ни е неосъзнато и е като сън, за който ние имаме едно наивно и благовидно обяснение. Това е, защото ние винаги се опитваме да рационализираме това което правим и грешим, защото не знаем истинската причина. Опитът за мислене и рацио ни подвежда почти винаги. Оттам и важният принцип на един гуру - всичко случайно. Не може да е важно и да чака моето мислене. Някои неща не са за мислене, защото мисленето само вреди. Какво да му мислим, когато нищо не знаем? Така не знаем истинските мотиви за нещата и може би е добре да действаме от позиция именно на съвършено незнаещи. Ние ползваме рецепти, заклинания, обичаи, обреди, шаманизъм, поверия и суеверия – също като деца които слушат историята на старците за нещата от живота. Боравейки с приказки, фрази и истории на нашите, които не разбираме добре, ние доброволно живеем в един митичен свят на спомени, въжделения, страхове и почитаме празници които не разбираме. Може би, в някакъв момент, когато спазваме рецептите и повелите на нашите от сантимент и носталгия, ще разберем истинските причини за тези истории или поне техните. Може би. Нито знаем какво означават служебните ни назначения в чужбина, нито знаем какво значат данните с които боравим, нито знаем кой и защо точно ползва продуктите които създаваме, нито знаем защо бабите се кръстят в църква, нито защо се празнува Великден. Стоим на бюрото на работа, на масата вкъщи, досущ като незваещи деца. Ние не знаем защо правим голяма част от нещата. Защо правим това или онова? Защото така каза шефа, баба едно време така правеше, една жена каза, така правят еди къде си, “така се прави”, хората ядат козунаци по Великден, през Март се подаряват мартеници, през лятото се ходи на море, а през зимата на ски. Това е реалност от незнаен порядък. Това сякаш е колективно неосъзнатото.