Преди няколко вече години стоях пред социалната служба в Добрич, където татко работеше към социалния патронаж. Стоях и гледах сградата в която му бях идвал на гости преди вече сякаш сто лета. През пътя отсреща е бензиностанцията от където тръгна шофьорския ми изпит, когато бях юноша. В края на булеварда пък беше мястото където ми започна кормуването. По диагонал на кръстовището е сградата на опитното поле, където бяхме веднъж на кръжок по програмиране. Всичко това е в края на града, преди пътя за Балчик. Отидох в сградата на опитното поле, за да си припомня хубавата зелена дъска. Всичко беше обрасло в бурени и потънало в разруха. Стоях на това кръстовище и гледах стария грапав асфалт и сякаш целия социализъм ми се случваше. Отидох до един електрически стълб на тролеите и както едно време като деца, допрях ухо да чуя дали не идва някой тролей, преди още да се е задал. Това е просто едно случайно сякаш кръстовище в края на един град, който както ни учеха по география е със затихващи вече функции. Според както се чуваше по електрическия стълб, скоро трябваше да дойде тролей. Бях единствен в това овехтяло вече купе, на този любим от детството транспорт. Когато се бях прибрал отново в Добрич след тази случка, нямаше вече тролеи. Бях се возил за последно на тролей в родния град.