Хората никога не забравят
как си ги накарал да се чувстват.

Това е лъжа. Хората забравят, защото иначе нямаше да има нужда да се повтаряме и утвърждаваме. Забравянето и нуждата от припомняне е времето в което можем да направим различен избор. Забравяме и доброто като се показваме неблагодарни. Забравяме и лошото като прощаваме. И в двата случая обаче, забравянето е това да изберем себе си вместо другите. Това сякаш е механизъм за любов към самите нас – един здравословен егоизъм. Някога забравяме нещо което е неприятно, някога важен човек – това е все индикация, че имаме нужда да обърнем повече внимание на себе си. Забравянето означава, че сме забравили себе си и паметта ни прави услуга като забравя другите хора – за добро или за лошо. Като физиологична реакция с висок приоритет. Човек може да не изпитва същата емоция когото търси причинителя й. Ние вече просто знаем, че даден човек и занимание носят тази емоция. Знанието и паметта са деноминация на емоцията и химията – следствие от тях. Първопричина за емоциите са хората и тази емоция е като свещен пламък който се взима от свято място и се разнася навсякъде по света. От нас зависи с колко гориво ще храним пламъка – с колко хора ще го споделим и какво значение ще му отдадем. Когато пламъкът угасне, ние чувстваме нужда да идем на хаджилък по светите места, за да подхраним вярата и надеждата.