Дианабад
Стоя по бензиностанции и ъгли на улици, пия кафе и чакам да отвори пощата. В тоя квартал и до тая поща, бях в първата си квартира с двете съквартирантки от Бургас и котаракът Мъро. Той беше животно с характер. Аз бидейки от котешката партия, много го харесвах. До степен такава, че всеки ден играехме на паркета в хола до насита, след което ръцете ми кървяха надрани до лакти и трябваше да се чистя със спирт. Колелото ми стоеше вързано във входа и сутрин потеглях с него за работа. Ходех с него дори и през зимата. Кучетата ме изпращаха с лай вечер от Борисова, за да ме посрещне Мъро вкъщи за спаринг. Времето с хубавата работа, веселите вечери вкъщи и мъчните студентски лекции. Един ден съквартирантката заяви, че Мъро най-демонстративно е поругал масата в кухнята и че го пращат по дисциплинарни причини да живее щастливо в двора на баба й в Бургас. Не знам какво точно бях направил, но и аз напуснах скоро квартирата. Моят керван щеше да тръгне по дългия си път през пустинята. Път на безброй работи, квартири, все нови хора, дълги пътища и чужди държави. През годините съм се връщал в тоя квартал често. Понякога чакам крадешком сутрин някой да отвори вратата на входа, за да гледам подпрян на стената вратата на квартирата с толкова скъпи спомени. Фризьорките са си все същите. Може да взимат малко скъпо, но това е цената на хубавите спомени. Ритуалът веднъж в месеца по фризура и пиене на кафе до старата поща в Дианабад.