Когато сме в нова среда и трябва да оцелеем се наблюдава следното. Ние първо сме наблюдатели и слабо общуваме със средата. Всички възможности за нас са еднакво невъзможни и ние просто събираме информация. След известно време ние вече сме наситили възможностите със знание, пак без успех сме опитали общуване със средата и все пак се чувстваме малко по-добре. Това за нас е труден период, защото всичко в нас е потиснато, подлагаме на изпитание своите граници и тези на средата около нас. Ние вече настояваме, но все още нямаме успех и срещаме съпротивата на вече активното общуване. От вътрешна, битката е добила конкретика в имена и личности. Това е бурен и интензивен период в който се борим с културни, битови и всякакъв род проблеми. Това високо напреженение търси пробив и катализира нещата в посока намиране на решение. Пробляснало като светкавица в тъмнината на трудностите, то остава ярък спомен у нас и силно контрастира с мъчната история на трудното ни битуване в тая нова среда. То става наш модел на поведение и ние търсим всячески начин да го повтаряме възможно най-често. От хоризонта на всички трудно постижими възможности сме намерили нашата посока и това е нашият метод за справяне с нещата от тук на сетне. На прецедентен принцип нашият избор е вече предопределен. Еманципацията и развитието ни в това общество с времето ни учи на добър вкус и прави така, че да не прекаляваме с еднопосочното си решение и диверсифицира този наш първоначален уклон. Решенията разбира се са хора при които сме получили емоционален отклик. С времето просто превъзмогваме тази тежка първоначална зависимост, надмогваме себе си и проблемите които сме решавали с помощта на този човек. Да, но моделът ни на поведение вече отчита това и се случва следното. При всеки проблем който борим ние търсим емоционално идентични ситуации на тази преди проблясването на светкавицата първия път. Човекът не е същия, но ние го припознаваме в ситуации, ние искаме пак така да се получи. И така действаме по списъка с емоционалните пикове при които сме постигнали успех. Гледаме да наподобим условията от първия път всячески. Това са почти автоматизми които сме усвоили и ние може дори да не съзнаваме това докато го правим. Така се създават и поддържат нашите навици. Ние сме пристрастени към успеха си като наше спасение и остров на спокойствието. Повтаряме това поведение почти неосъзнато и компулсивно. То е вече наш условен рефлекс, автоматизъм и навик. Исторически в репертоара си вероятно имаме няколко на брой успеха, но не всички те са равни като емоционален пик. Ползваме тези други решения когато може според контекста и вероятно, когато сме прекалили с любимото си решение. Ако този навик е вреден започваме снисходително да го наричаме - нашата любима грешка.

– Какво правиш?
– Най-доброто!

И когато се раздаваме за най-доброто решение, често сме в безпомощна позиция, вдигаме рамене и продължаваме да отдаваме заслуженото на любимата си грешка която е една трудна за нас цел. Отказваме да приемем двоен стандарт и се трудим посока неизбежния успех който твърдят, че спохожда упорството на честните хора.

Moloko - Familiar Feeling

Nothing can come close to this familiar feeling.