Златна треска
Когато сме в кри-за, значи сме крили нещо. Този вирус, тази идея която ни зарази. Те гледат да надвият, те са в нас. Не можем да спим, потим се докато се борим с тях и ги постигаме. Боледуваме това което сме крили, страдаме изпълнението на идеята която сме възприели. Понеже крием и сме изолирали тази идея в нас тя търси спасение и съществуване, тя иска да срещне други хора, да оцелее, да зарази и тях. Но ние сме корави и давим тази идея в бира. Тази идея която ни отведе на край света, която страдахме толкова много. Толкова време я живеем, че не е ясно боледуваме ли я или тя всъщност ни спасява. Тоя вирус е вече част от нас. Тая вирулентна идея, тая тежка инфекция, тая треска за злато която се лекува само със студена бира и банки Ремдесивир в инфекциозно отделение. Като уморен от копаене миньор който отива след работа в кръчма в дивия запад, връхлитайки разпантената врата. Оттам любовта ни към големите земекопни машини които ни отменят в работата. Любовта към природата и боровете, към дивото което не е спирало да ни зове. Офисната треска за злато си знае работата - тя води в Клондайк при боровете, вечната замръзналост и големите машини. Умората не е същата и се чувстваме живи и на място. Пак е трудно, но вече можем да спим. Трескавата мисъл е преминала в мускулна треска. Вече търсим истинско злато. Отива ни, защото сме нещо средно между реднеци, хипита и муншайнъри.
Откъс от любимо шоу - Gold Rush.