Истината първо е започнала за нас на сетивно ниво. Всички сензорни усещания са базови и са истина. Ако сме сами, всичко е безплатно и е истина в степента в която сме готови да вложим труд. Истината е сякаш изпълнение на твърдения. Твърдение - нещо което е твърде и трябва да се постигне. Ако го изпълним, значи е истина. Ако не го изпълним е нямало значение - то е нито лъжа, нито истина - подлежи на оценка. Нужно ли е да правим нещо, за да кажем, че е истина? Нашата мисъл способна ли е на оценка кое е истина? Всичко сензорно е истина и нищо извън сетивата не съществува. Това, че нещата се случват по сходен начин както преди е просто голям късмет, никога не сме далеч от това, че истината е само сетивна. Често обаче тая истина не ни харесва и ни е ту топло, ту студено и искаме да променим истината. Вярно ми е студено - я да се преместя в другата стая. Тук е по-добре, тази истина ми харесва повече - съгласих се със себе си. Т.е. истината е ефимерна и трудноуловима в точните си граници, като струи топъл въздух - не е ясно къде точно започва и свършва. Значи истината разбрахме е субективна и сензорна - и понеже сетивата са лични, можем да обобщим, че истината е просто субективна и подлежи на съгласие и оценка. Имах на работа колега с който водехме постоянен спор за климатика. Какво става когато има друг човек. Кое е истина? Истината е, че на него му е топло при 18 градуса, а на мен ми е хладно. Истината е, че работим в една стая и е нужно да се “разберем” за климатика. Неговата и моята истина са в релация, нещо като обратна пропорционалност(xy=1). Значи трябва да намерим формулата за нашата истина. По тая дефиниция истината е по-близо до това кое ни е добре на нас. Изтъкваме истината като висша ценност сякаш само, за да я ползваме като опорна точка за постигане на субективната истина. Колегата ми би прочел прекрасна научна статия за това как е добре за тялото и концентрацията да е малко хладно. Аз като подвластен и честа жертва на науката, ще се съглася до такава степен в която вече ми е неприятно да стоя на по-хладно и с охота ще прежаля претенцията си към академичното и съгласието си с него. Това колко дълго и по-колко сложен, образован и красив начин спорим, накрая опира до един екзистенс-минимум върху който да се съгласим. Нищо извън сетивната ни истина и комфорт няма значение и ако не можем да гарантираме това няма да има съгласие. Разбира се, обществото се развива и конструира сложни структури на колективната истина и съгласие. Но как тая голяма и всесилна истина на новите мерки на правителството, постигната с консенсус на милиони, допринася за личната ми истина и предпочитания за кухня, култура и температура? Да прекъсна колегата ми още докато чете статията или да го оставя да я довърши? Той ли да ме довърши или аз него? Как най-новите научни постижения са истина - те не стават истина докато не стигнат личната истина на някой друг. Използване на ядрената енергетика за мирни цели. Червеното копче - на климатика. Истината обаче, според мен е обикновено най-наситена като лична или споделена с някой друг. Поединична и двоична истина. Всичко друго е много трудно за насищане просто, защото количеството комуникация расте много и доверието не може да е по-голямо от едно на едно. Трима души - чета с предател. Най-малкото трудно може да е хомогенно. Ще е полярно. Единият родител винаги е по-любим. Едната баба винаги готви по-добре. Знаете как разговорът става все по-политкоректен колкото повече хора има - наблюдава се съобразяване, криене на карти. Сложността расте. Значи, човек пази комплект от двойки истини. Една двойка е личната ни битка с истината на някой друг и като отиваме на среща с него, отиваме въоръжени с този комплект истина. Т.е. истината е контекстна и въпреки, че темите могат да са предизвикателни и сложни, тоя контекст са хора около които темите растат и се окрупняват. Заниманието ни с дадена наука да речем или изкуство решава проблемите ни с определени хора и усещането е, че ние се занимаваме с това занимание заради самото него, но това не е така. Занимаваме се, за да спекулираме социално и да постигаме социални цели. Ние сме първата цел, разбира се. За нас предметите в училище са представени от нашите учители и социалната ни задача там е да се харесаме на учителя. Нищо чудно, че развиваме това което откликва социално най-добре, като добро и правилно отношение на някого към нас. Затова преходът от училище към университет е много труден, защото подмяната на хората и доверието е много скъпа. Трябва да продължим да вярваме на себе си и да намерим нови социални цели около които да градим вече добилата нов смисъл и контекст истина. Дали да се откажем от специалността? Кое е вече истина? Често истината има формата на топло легло и уютна стая. Всичко над това е добре дошло.