През годините съм стигнал до следното емпирично правило касаещо работата. Когато имаме няколко задачи които са приоритизирани и имаме достатъчно време се наблюдава следното. Най-спешните задачи са неприятни. Защо са неприятни? Защото някой друг ги иска, не сме ги пожелали ние. Не сме ги харесали ние, не сме ги открили. Те не само, че не са наши ами друг ги манифестира и натрапва. Ние желаем да упражним свободата си в тая наредба от задачи и сме антагонисти. За даденото ни време ние фаворизираме маргиналните задачи и ги мислим за наше откритие. Оправдано разсейване което обаче вършим добре с по-голяма норма от тази на приоритетните задачи. По правилото - ако са били важни, нямаше да ги правим накрая, същисваме началството и оправдаваме лекото закъснение с по важните задачи. Те също ни спорят, защото сме натрупали инерцията на добре свършените “наши” задачи. Хем сме сборили началството, хем сумарно нормата ни е по-добра.