През годините съм стигнал до следното емпирично правило касаещо работата. Когато имаме няколко задачи които са приоритизирани и имаме достатъчно време се наблюдава следното. Най-спешните задачи са неприятни, защото създават срес и някой друг ги иска, не сме ги пожелали ние. Те не само, че не са наши, ами друг ги манифестира и натрапва. Ние желаем да упражним свободата си в тая наредба от задачи и сме антагонисти. За даденото ни време, ние фаворизираме маргиналните задачи и ги мислим за наше откритие. Оправдано разсейване, което обаче вършим добре с по-голяма норма от тази на приоритетните задачи. По правилото – ако са били важни, нямаше да ги правим накрая, същисваме началството и оправдаваме лекото закъснение с по важните задачи. Те също ни спорят, защото сме натрупали инерцията на добре свършените “наши” задачи. Хем сме сборили началството, хем сумарно нормата ни е по-добра.