Дрехите правят човека.
Това беше име на една книга.
Аз обаче имам следния казус. От години не мога да се облека свястно. Ту намеря перфектните обувки - те пък толкова струват, че не остава за ризи. Или ризите хубави, обущата се късат вече. Има един дисонанс и усещане за кърпеж който не мога да преодолея. Не мога да намеря подходящо облекло дори за вкъщи. Или пък намеря най-сетне добра комбинация от панталон и риза и толкова много ги нося, че те овехтяват бързо. Колкото по-хубави дрехите, толкова по-голяма ролята която си вменява човек. По-голяма престореност и по-голяма ролята. В последно време гледам да ми е удобно. Пак има дисонанс, но не е претенциозен, за да ме дразни. Има хора които всякога са облечени добре. Те знаят себе си и знаят какво им отива. За себе си мога да кажа, че съм свел облеклото си до цинизма на следния виц:

– От скоро сте в града, облечете се по-добре!
– Никой не ме знае, защо да го правя.
– Вече втора година сте тук, облечете се по-добре.
– Всички ме знаят кой съм, защо да го правя.