В Благоевград бях в квартира на последния етаж. От нея се виждаше връх Пирин. Бях се отдал да любимото си занимание - да потъна в дълбокия прованс и нищо и никой да не ме знае. Надничах зад пердетата и се чудех какво ли е да се скриеш край тия стаички на връх блоковете. Аз майче, го бях постигнал вече. Криех се зад пердетата както обичах да правя като малък. Криех се зад пердетата и нашите ме търсеха и не можеха да ме намерят. Само дето в този случай никой не ме търсеше. Те се правеха, че го търсят и той се правеше, че се крие. На мен ми харесваше това убежище, колкото и тъга да ми беше донесло. Изучавах навиците на съседите. Измислях си интелектуални забави, като чете на книги по химия и програмиране. С умората на чиновник в соц учреждение отивах на обяд до кварталния магазин, после взимах кафе и четенето продължаваше. Булгартабак можеше вече да не функционира, но винпрома си беше там. Каква полза от толкова знание и толкова кафета които създават напрежение, напрежение което само виното може да успокои. Късните следобеди бяха за тази релаксирана напрегнатост. В стаята ми нямаше почти нищо. Легло, гардерод и маса с машина на нея. Един ден докато стоях в стаята и четях книга периферното ми зрение долови нещо. Погледнах и не видях нищо. След малко отново нещо подразни зрението ми и този път видях нещо да се шмугва зад леглото. Оказа се съвсем малка мишчица. Отне ми половин час докато я хвана. Не знаех какво да я правя. Пуснах я във входа. Стаята в Благоевград с мишката и машината. Особена рецепта за миш-маш. Може би аз бях другата мишка.