В ужаса на фрустрацията и пропуснатите безвъзвратно моменти които с времето растат като лавина, човек започва да бяга. Крие се зад борове, появява се паника и страх от срещата с отговорността. И тази отговорност наистина е спасяването на живот, не непременно нашия. Сънувал съм как се опитвам да стигна и направя нещо и колкото повече се стремя толкова по отслабен се чувствам и в невъзможността си да го постигна изпитвам страдание от чувство на обреченост. Наяве си казвам, че важните неща не могат да зависят от това да правиш трудни неща и със същата и даже усилена фрустрация отказвам ангажимент и протакам. Не знам психологията на този механизъм, но е мъчително за изживяване. Не мога да се ангажирам. Клинча, гневя се, страдам и в раздразнено малодушие се отказвам, като повторение на сънищата които описах. Като да клониш към граница която никога не достигаш.