Като съм се прибирал у нас в Добрич последните години, все съм отсядал в резиденцията на бай Тошо която е близо до края на града. Към тая резиденция има прилежащи градини в които като дете съм играл и имам спомен как надничам зад елите и гледам масиви от засадени млади дървета. Пътят ми към дома в Добрич всякога е бил съпроводен с носталгия и нелеки чувства, и случаят за който говоря не беше иключение. Поради това и поради себе си се реших на меланхолна разходка из резиденцията. Тя в един момент прелива в тъй нареченият център за защита на животните който е своего рода зоопарк. Последното ми посещение там помнеше присъствието на могъщи бизони. Тогава обаче, тях вече ги нямаше. Това което беше останало, бяха сухи жълти треви и почти без изключение изкривени и наранени дървета които бизоните бяха ползвали да се чешат. Почти пустинен и зловещ пейзаж. Зад едно от тия големи пасища които сега бяха празни, видях една глуха пътека от стар, погълнат от тревите асфалт. Тая пътека виеше покрай пасищата и не беше поддържана с десетилетия. Вървях и гледах щетите от бизоните по дърветата. Бяха необратими. Напредвах бавно и в един момент започна да се чува ритмичен звук някъде в далечината. С вървенето звукът се усилваше и явно вървях посока него. В един момент отстрани се видя жицата на електропастир. Вървях още около 50 метра когато пред мен се разкри причината за този странен звук. Кълвач се беше оплел в електропастира и главата му отскачаше от жицата поради напрежението. Жицата не пазеше нищо, тя беше там сякаш специално заради кълвача. А боя се, кълвачът беше там специално заради мен.

С точност до цвета на тревата и алкохола, рекламата е достоверна във визуално отношение.