Бях студент и си бях в Добрич за коледните празници. Не помня точно за какво, но изглежда се бяхме скарали с нашите и ми беше много терсене. До толкова, че хванах пътя за Албена с намерение да стигна пеш до морето. Само дето беше зима и валеше сняг, а в Добруджа по това време вятърът е винаги от север. Все това тръгнах и вървях доста. От виелицата пътят не се виждаше и всичко се преливаше с пустото поле. Месата в един момент претръпват сякаш упоени и спират да болят. Вървенето ставаше механично, но бавно отминавах село след село. На места имаше орехови дървета по пътя и почти без изключение често се виждаха миши дупки които за почуда бяха оградени от мишките с орехи в кръг около дупките. Орехите са символ на хората които са важни в живота. В трудни времена като онази виелица, човек се крие в дупката си и вади на показ важните за него хора. Това беше този символ. Опри се на някой човек. Освен мишките имаше и орли. Те стояха кацнали в центъра на всеки от големите квадратни ниви оградени от поясите с дървета и наблюдаваха. Сигурно дебнеха някоя мишка да се похвали с някой свой познат(орех) около дупката си и да я санкционират. Вървях така 17 километра във виелицата и стигнах Батово. Бях премръзнал и не можех да продължа повече. Пих няколко рома в селската кръчма и изчаках търпеливо някакъв транспорт обратно за града. По-късно в живота ми това щеше да се окаже ходенето ми при Вальо(батко, Батово) в Белгия където бях отишъл със 17к(17 километра). Пак щях да съм се скарал, но този път в другото вкъщи. И пак щях да пия няколко, този път бири в Белгия, преди да се прибера обратно. Толкова бях намръзнал от тая виелица, че като се прибрах потръпвах с дни наред само някой като отвореше вратата.