На ей това място спряхме с татко с колата когато го записвахме за операция. Бързах за работа и го оставих на регистратурата. Бях свикнал да е силен и да се оправя сам, такъв беше. Но не и тогава. Беше стар и безпомощен. Братовчед ми помагаше по телефона с връзки с доктори и подкрепа. Една вечер като се върнах от не знам коя болница поред вече просто рухнах и плаках. Вкъщи ме успокояваха също както на рисунката на стената. Едномесечната битка за татко. Пет болници и три операции. После като го закрепиха карахме с колата към Добрич. Спирахме често да почиваме, а той пушеше. Голяма победа беше. Пак се беше измъкнал.