На ей това място спряхме с татко с колата когато го записвахме за операция. Бързах за работа и го оставих на регистратурата. Бях свикнал да е силен и да се оправя сам, такъв беше. Но не и тогава. Беше стар и безпомощен. Аз все да не се изложа на работа го оставих сам. Върна ми се после и това. Ванко ми помагаше по телефона с връзки с доктори и подкрепа. Една вечер като се върнах от не знам коя болница вече просто рухнах и плаках половин час. Мариела ме успокояваше също както момичето на стената. Едномесечната битка за татко. Пет болници и три операции. После като го закрепиха карахме с колата към Добрич. Спирахме често да почиваме и той пушеше. Голяма победа беше. Пак се беше измъкнал.