На моя факултет най му харесвах кафето. С мой колега все излизахме да пушим - той пуши, аз пия кафе. В събота също ходех да пия сам кафе. Хубаво кафе беше. От стъписване и възхита мълчахме с кафето, гледахме се. Нищо повече, но си обещавахме среща следващия път. Смутено, трескаво и припряно купуване на кафе. И вчера,15 години по-късно, кафето не беше вече същото, но споменът беше останал сякаш в тая чаша. Спомен за факултета с най-доброто кафе. Като Емил Боев който кисне по кафенета във Венеция във романа - “Няма нищо по-хубаво от лошото време” на Богомил Райнов. Четох този роман в автобус 94 на път за факултета като студент.