Когато човек направи компромис със себе си, т.е. изневери на себе си - той автоматично се декласира, абдикира в най-силното си желание по съответната тема. Това значи, че в компромисната тема за хората той не е първи и те правят същия компромис спрямо него. Изневярата изглежда междуличностно явление, но се оказва, че е следствие на отношение към самия себе си. Не съм достатъчно добър за теб - би звучал неуверения - значи съм по-добър за някой друг - би звучало премълчаното следствие. И понеже сърцето не може дълго време да играе ролята на ума, премълчаното се овеществява в отношение и постъпки. Тези постъпки подриват другия човек и той започва да действа симетрично. Но всичко е започнало като неувереност и липса на настойчивост по дадена тема. Най-често темите, разбира се, са хората. Изневярата идва от малоценност която вероятно е липса на родителска грижа. Родителят неглижира, после детето неглижира себе си и така не е достатъчно добро, първо за себе си и после за другите. Това води до бягство от социална отговорност и ангажимент, търсене на някой друг кой би запълнил този дефицит. Това е изневярата. Не, че чуждото е силно пожелано, текущото е недооценено поради неспособност на силна обич и конфликт - имам проблем със себе си който пречи да съм на 100% – това е компромисът – да не си на 100% - това е и изневярата по дефиниция. Така компромисът/изневярата на родителя индуцира същото в семейството на детето.